...

явно ще избягаш...

Да кажа или да си замълча?

Ако ти кажа, ще дойдеш ли с мен или ще избягаш далеч?

Раклата

Дан <>всеки ден искаше все повече и повече. И ежедневно получаваше това, което желаеше. В понеделник му купуваха нови панталони, във вторник - ризи, в сряда - обувки, в четвъртък - компютърни игри, в петък - играчки, в събота го водеха в Зоологическата градина и на кино, а в неделя спеше по цял ден.
И на нещата му им беше забавно, защото колкото повече се трупаха, толкова по-весело беше.
Отначало на панталоните им беше интересно, тъй като имаше най-разнообразни видове - къси и дълги, летни и зимни, направени от джинси и от кадифе, светли и тъмни, но с времето започнаха да стават все по-еднообразни. Вече не беше така увлекателно, а скучно и монотонно. И при блузите, обувките и компютърните игри историята се повтаряше. Модните тенденции се връщаха, всяка година на пазара се пускаха стари модели дрехи с пришит един никому непотребен цип, колкото да не са напълно еднакви. Но при играчките беше различно, винаги имаше някаква веселба. Всичко беше шарено - жълто, зелено, лилаво, синьо, всички бяха по свой начин неповторими. Имаше какво ли не - войници, горски животни, дори и растения. Дан отначало обичаше всяка нова играчка, но когато му взимаха друга, той захвърляше старата в една голяма дървена ракла. Тя вече не му бе нужна. След една седмица хвърляне, блъскане и мачкане, плюшеното мече не беше толкова красиво, колкото онова в магазина, нямаше го и блясъка в очите му. А щом играчките се озоваваха в сандъка, връщане назад нямаше.
Едно малко плюшено зайче си стоеше спокойно на средния рафт в детския магазин. Към него се приближи усмихнато момче. В разширените му зеници, благодарение на които погледът му наподобяваше този на крава, личеше, че искаше на всяка цена да има именно тази играчка. Приближаваше се бавно към нея, но се спря. Не стигаше до зайчето, беше прекалено нисък. Изчака майка си и тя посегна към плюшеното животно. То се озова в един найлонов плик, а след това седеше на едно легло. Нямаше го вече магазина. Около него всичко беше синьо. Заекът бе чул от другите на рафта за някакви поляни, където тези като него (които бяха живи) подскачаха на воля. Той си ги представяше сини, точно като покривката на леглото.
Заподскача напред-назад ... Е, поне се опита да го направи, имаше огромно желание да го стори, но почувства краката си странно вдървени, неспособни да помръднат. Седеше и гледаше в една голяма кутия точно срещу спалнята. В нея имаше разнообразни образи, движещи се, издаващи звуци. Бяха смешни. Падаха, ставаха, побутваха се, пееха, танцуваха. Изведнъж в малкия свят на зайчето настана истинска суматоха Хармонията беше отстъпила място на хаоса. Силен шум, трясъци. Вратата се отвори и в тихата и уютна стая влезе едно момче. Това бе същото дете, което се опитваше да достигне плюшеното животно в магазина. Приближи се бързо. Протегна две огромни ръце и го сграбчи. Разклати го силно, блъсна го в пода. Зайчето изпита силна болка, искаше да избяга и да се скрие, но не можеше да помръдне. Дан се наведе и го прегърна, за да го успокои. Съжаляваше за това, което бе сторил. Мина почти цяла седмица в крясъци, унижение и демонстративна обич, вследствие на безпричинната агресия. В четвъртък зайчето чувстваше момчето по-близко от всякога. През изминалите няколко дни се бяха случили страшно много неща. Плюшеното животинче имаше големи синьо-червени петна, наподобяващи синки върху хубавия жълт плат, но никога не се бе чувствало толкова щастливо, дори и докато стоеше на рафта в магазина, заобиколено от стотици приятели, които го обичаха, независимо какво правеше.
Но в петък целият му малък свят се преобърна с главата надолу. Докато си стоеше до възглавницата на Дан, започнаха отново силните тряскания и крясъци като през първия ден. Вратата се отвори по същия начин, както в края на предишната седмица. Но в стаята влетя не момчето, а баща му. Грабна плюшената играчка и се запъти към ъгъла на помещението, където имаше огромна ракла. Детето никога не се доближаваше до нея. За разлика от останалите вещи и мебели, които изглеждаха нови и лъскави, сандъкът сякаш беше на векове. Той бе протрит, непривлекателен и когато го погледне, човек му се щеше да отвърне поглед. Приличаше на гробница насред красивата и шарена спалня. И наистина беше. Щом дойдеше петък капакът на раклата се отваряше като огромна дървена челюст, готова да погълне своята жертва. Той се повдигаше бавно, издавайки ужасен скърцащ звук и предлагаше ужасни гледки: счупени крайници, които са заровили своите пластмасови притежатели, плюшени играчки, чиито очи липсват, полупретопени метални играчки. Когато някой попаднеше вътре се отдаваше на безвремието и забравата, затрупан от новопостъпилите живи мъртъвци.
Зайчето не знаеше какво го очаква, но по вида на раклата и по стенанията, идващи от нея нощем, то лесно заключи, че няма да е нищо хубаво. Бащата отвори капака и животното видя ... вече имаше представа какво го очаква и се ужаси ... Загуби съзнание, а когато отвори очи, забравата го обгърна. То вече беше ненужна вещ.
А в същото време в детския магазин Дан ходеше редом с майка си около отрупаните с играчки рафтове. Гледаше и сравняваше, искаше най-хубавото.

На дъното на една бутилка

Едно момче гледаше с погнуса заобикалящата го среда, докато се разхождаше по пълните със запалени контейнери за боклук улици. Тротоарите, пълни с клошари, греещи се на слабия огън, неможещ да стопли дори ръцете им в лютата зима. Хиляди мисли минаваха през главата на Алекс, коя от коя по-абсурдни. Чудеше се защо по тези мръсни и студени булеварди има повече хора, отколкото по спретнатите алеи с равно подкосената и неестествено зелена трева в богаташките квартали. Ходеше, оглеждаше и попиваше в себе си цялата мъка и болка на тези бедняци Събираше яда им и го превръщаше в свой. Реши да отиде в лъскавия квартал, който се намираше наблизо. Искаше да накаже когото и да било, макар този някой да не беше виновен за случилото се на клетниците. Те спяха в картонени кутии, представяйки си, че са в пухени легла, обгърнати от балдахин. Събуваха изпокъсаните си обувки, обвити с найлонови торбички, представяйки си, че това са сребърните, а защо не и златните им пантофки, в които са поставили изнежените си ходила. Събличаха се, сякаш се прибират в дома си, но нямаше кой да ги посрещне, нямаше го семейството им, което да ги чака за вечеря, нямаха на кого да разкажат как е минал работният им ден. Та те дори нямаха работа и любими хора, нямаха нищо. Имаха само едни полупрогнили кашони и празни бутилки от алкохол. Тези шишета се въргаляха навсякъде около тях. Те бяха техния живот, тяхната работа, техните близки, на тях разказваха какво са правили през изминалите часове.
В сляпата си ярост Алекс се спъна в едно от тях. Загледа го и го ритна в стената. Когато кракът на мъжа се докосна до стъклото, то проблесна в странен и необикновен цвят. Изникналата светлина бе като мълния, разкъсала тъмната непрогледна нощ. Бутилката се удари в стената, но не се счупи. Тя докосна тухлената повърхност и се отблъсна от нея, връщайки се при мъжа. Той я проследи с нескрита изненада, наведе се за да я огледа. Нещо го придърпа, Алекс изпита желание да надникне в шишето. Той го повдигна и поднесе към окото си. Там видя нещо много странно: бутилката беше наполовина празна, в нея имаше кламери - зелени, жълти, розови на кафяви райета и сини на ярко червени точки. Те приличаха на разноцветни морски чудовища, готови да погълнат всеки рибар, излязъл да си изкара прехраната в късната мъглива нощ. В мътния алкохол плуваха няколко трохи, прекалено стари и твърди за да се превърнат в мека каша и да не продължават да плуват по повърхността, приличащи на малки лодки. Алекс инстинктивно се огледа за хора, които да управляват трохичките. Учуден той ги видя – те махаха с ръце, чакайки някой да ги избави от ситуацията, в която бяха попаднали. Той се почувства като Гъливер сред лилипутите. Но не ... те не молеха за помощ. Те се опитваха да го придърпат. Това, разбира се, беше немислимо, но не беше и нормално тези хора да са вътре. Нещо не беше наред и със самата бутилка, първо светлината, после ударът в стената, след това кламерите и плуващите в алкохола трохи, а сега и тези човешки същества. Колкото и нелепо да изглеждаше малките твари успяваха, те го притегляха към себе си. Той се чувстваше все по-близо и по-близо до тях. Мъжът нададе силен вик и от близките кашони се разнесе недоволно мърморене. Алекс се зачуди защо никой не идва да му помогне. Това се случваше заради тях, спящите по улицата, заради които той се беше ядосал, бе поискал да ги защити, да се застъпи за тях, а те дори не чуваха неговите отчаяни ридания.

<> Изведнъж усети притискане около врата си - малките хора го бяха прибрали при себе си. Той огледа тялото си и го сравни с това на останалите, които го обграждаха, то беше със същите размери. Беше малък, като всичко около него. Загледа се в най-близкия до него човек. Изражението му беше тъжно, сякаш и той беше попаднал насила в тази бутилка, сякаш някой го беше издърпал без дори да се заинтересува от мнението му. А всъщност това не беше ли самата истина? Алекс тръгна да каже нещо, но трохата, на която се бе озовал, се разтресе. Той погледна надолу стреснат. Разклащането бе причинено от един жълто-син кламер със зелени точки, който изгледа човека злобно и се скри в раздвижилата се мътилка. Мъжът се наведе и потопи пръст в течността. Още докато клякаше го лъхнаха изпарения на ... вино, не ... на коняк. След като извади пръста си от алкохола, забеляза, че има огромна кафяво-бяла пиявица, лепнала се за показалеца му. Тя му се усмихна дружелюбно и оголи смукалата си, изразявайки ясно, че ако той попадне в коняка макар и случайно, тя ще го намери и заедно със своите приятели ще му изсмучат кръвта. Той разтръска ръката си и малката животинка се изгуби в дълбините на бутилката. Мъжът тръгна да се разхожда по трохата, не обръщаше внимание на никого. Зяпаше всичко останало около себе си, освен хората. Стъклото сега му се струваше като затвор, то не му позволяваше да се махне от това странно място. А само до преди минути мислеше че е нещо, което само с един слаб удар може да счупи. Последва нов трус. Алкохолът се разплиска по края на трохата, подобно на морските вълни, разбиващи се в прибоя. След него дойде още един и още, и още ... Хората, паникьосани, се разбягаха. Светлината, идваща през гърлото на шишето, изчезна. Замести я нещо розово-червено ... уста. Тя всмука мътилката. Глътна няколко от по-далечните трохи, заедно с обитателите им, два кламера и пет пиявици. Алекс реши, че всичко, случващо се, е прекалено абсурдно и че не може да продължава вечно, затова трябваше да намери изход, бърз изход. Но веднага отхвърли идеята да се озове жив в устата, поглъщаща толкова много за секунди. И той реши. Скочи. Потопи се във вече сравнително намалялата течност. Обгърна го кехлибареният алкохол. Усети в устата си щипещият му привкус. Продължаваше да потъва. Отиваше все по-надолу и по-надолу. Почувства смукала върху кожата си. Те ставаха все повече и повече. "Що за нелепа смърт", помисли си Алекс. Пиявицата не беше забравила обещанието си.

Чушката и доматът

Един летен ден в Гардънвил се родила една червена пиперка. Родителите й били възрастни, въпреки че от съвсем рано очаквали тази тъй желана тяхна рожба. Малкото чушле било с неопределен цвят в първата седмица от живота си. Майка му – стройна чорбаджийка, се грижила старателно и бдяла над детето си. Обграждала го с внимание и го глезела, давала му всичко, което поиска, купувала му най-скъпите играчки. За разлика от нея баща му бил строга камба. Не одобрявал държанието на жена си и често я мъмрел. Мъжът бил свещеник в близката църква и държал синът му задължително да присъства на проповедите му. Когато момчето отиваше на една от неделните литургии, минавайки по сенчестата пазарска улица, забеляза в остъклената витрина на най-скъпия магазин за дрехи, чифт прекрасни вълнени терлици. Чушлето се спря и се облещи срещу тях. Никога не беше виждало нещо толкова красиво. То продължи по пътя към църквата, неспирайки да мисли за тях през цялото време – докато траеше проповедта на баща му, на обяда, през следобедната дрямка и на вечерята. Вечерта, когато си легна то ги сънува. Не преставаше да мечтае за терлиците.
След няколко дни детето спомена за тях на майка си, надявайки се да му ги купи, както правеше винаги. Но тя отказа. Когато чу тези й думи, той започна да се тресе, студена пот изби по челото му. Прибра в стаята и рухна на леглото си. Беше съсипан, умът му започна да прещраква лудо, през главата му минаваха какви ли не идеи. Спря се на една от тях – да ги открадне. Не намираше по-добър изход – трябваше да го стори. Изчака родителите му да заспят и открехна вратата, пристъпи на пръсти, внимателно, за да не вдига шум и излезе от къщата. Запрепуска лудешки по улицата и се спря едва, когато стигна магазина. Терлиците стояха все още на витрината, но сега бяха осветени и от една неонова лампа. Изглеждаха по величествени от всякога. Натисна силно бравата, вратата изскърца и охранителната аларма започна да пищи. Той извади ръката от джоба си и ги взе. Побягна отново. Чу сирените, видя сините светлини, проблясващи в тъмната нощ. Паникьоса се. Събу обувките си и обу терлиците. Те бяха на краката му, бяха негови, макар и само за няколко мига. Полицаите се приближаваха, но него не го интересуваше, вече нищо нямаше значение. Те дойдоха, хванаха го и го заведоха в участъка.
Заедно с раждането на чушката на бял свят се появи и един домат. Но за разлика от нея, той нямаше лудия късмет да се роди в прекрасен богат квартал, не, той беше от гетото. Там, където се събираше цялата градинска измет и откъдето рядко излизаха истинските личности. Майката на домата беше доста едра, приличаше на голяма розово-червена топка, имаше много сприхав характер, беше свадлива и не обичаше детето си, тъй като смяташе, че именно заради него е развалила прекрасната си фигура на топ-модел. Баща му беше мил, интелигентен домат, който обожаваше сина си и често го защитаваше от острите нападки на майка му. Той искаше детето им да не пропадне като останалите негови връстници от гетото. Искаше рожбата му да се изучи и да се махне от това ужасно и неприветливо място. Искаше да стане известна, да се прочуе, въобще желаеше за детето си всичко, което самият той не бе постигнал. От друга страна пък растеше слаб, заради постоянните заплахи на майка си, които се отразяваха на апетита му. Беше и по-дребен от останалите, което баща му така и не успя да си обясни. Доматът имаше тежко детство и когато родителите му загинаха в един ужасен инцидент – наводнение, идващо от една дълга зелена змия – сеещият навсякъде смърт маркуч, стана още по-зле. Но момчето се закле да изпълни най-съкровеното желание на своя баща – да се махне от гетото и да не свърши като повечето от приятелите си. Той успя да превъзмогне всичко, което му се беше случило до този момент и не тръгна надолу, а продължи нагоре. Изкачваше се към върха без да се обръща назад, защото вече нямаше какво да губи. Стана най-добрият ученик в своя клас, но не се задоволи само с това. След месеци беше най-силният в цялото училище и реши да се премести в друго, което беше по-елитно и се намираше в близкия квартал – кварталът на богатите. Но за да успееш там бяха необходими повече усилия, бе по-трудно. Чувстваше се като аутсайдер – единственият различен от останалите, излишен. Въпреки това трудно се поддаваше на отчаянието и продължи да се бори. Разбира се, не успя да догони останалите - те бяха на светлинни години пред него, но се опитваше. Не изглеждаше изискан като тях, а раздърпан и окаян. Една привечер, прибирайки се от училище, той се влезе в един лъскав и скъп магазин за дрехи. Там той изглеждаше нелепо в своето окъсано и смачкано облекло. Всички – и продавачи и клиенти го гледаха подозрително, в погледите им се четеше възмущение. Доматът не им обърна внимание, започна бавно и несигурно да се приближава към касата и не разбираше от какво са паникьосани служителите около него. Изведнъж чу полицейските сирени и се сепна. Зачуди се защо ли са тук … и защо тръгват точно към него с извадени палки, и защо го за закопчават с белезници, и го вкарват в патрулната кола. Прималя му. Без дори да подозира, той беше осъществил най-големият страх на баща си. Макар и да не осъзнаваше точно как, той се бе превърнал в престъпник. Единственото, което успя да промълви бе:
- Аз … Аз само исках да си намеря работа – но никой не пожела да го чуе.
Вместо това го закараха в участъка, а от там и в затвора. Пътуваше в автобуса, превозващ новите престъпници. Седеше до една странна чушка, която изглеждаше прекалено изтупано за крадец, убиец или нещо подобно, сякаш мястото му не беше тук. Но той изведнъж проговори:
- Виждал ли си най-красивото нещо на света, изпитвал ли си най-прекрасното усещане.
Доматът се сепна, но само промълви от учудване:
- Моля … Ами не знам … Може би …
- Нима и ти отиваш там заради него ? Значи не само аз ги сметнах за най-великолепното нещо на света. И ти си ги взел и … и си ги обул … тези …
- Обул ?!
- Ами, да. Терлиците, най-красивите … и …
Изведнъж чушката рухна, разрида се неудържимо. Доматът се опита да успокои спътника си и изпита някаква странна симпатия към седящия до него. Между тях се зароди интересно приятелство. Те си споделяха всичко. Говореха за детството си – толкова различно, но все пак донякъде еднакво, за родителите си, за техните страхове и мечти, докато стигнаха до плановете за бягство. Мислеха по цели дни и нощи за жадуваната свобода, но добре знаеха, че ако се опитат да се отърват от оставащите им пет години затвор, и не успеят, щяха да намерят смъртта си, тъй като законите в тази страна бяха прекалено строги. Но въпреки всичко те не се отказваха. И един ден, съвсем случайно, им хрумна най-гениалната идея. Те решиха, че ще се измъкнат рано сутринта, когато надзирателите от нощната и дневната смяна разменяха местата си. Двамата изчакаха няколко дни, за да обмислят плана си от всички страни. Не намериха нито един недостатък в него, което беше донякъде подозрително. На следващата утрин пристъпиха към действие. И чак когато бяха изминали част от пътя, доматът се сети какъв бе пропускът им – пазачите действително се сменяха тогава, но те се и застъпваха, което значеше, че има двойно повече надзиратели от обикновено. И това беше жестоката истина. Видяха ги. Подгониха ги. Хванаха ги. Осъдих ги на смърт. Двата зеленчука умряха в ужасна агония. Направиха ги на салата.

"ХОРАТА ОХОТНО ВЯРВАТ В ОНОВА, КОЕТО ЖЕЛАЯТ" - Цезар

<> Какво искам, а в какво вярвам? Двете неща макар коренно различни са неразривно свързани. Ако повярвам, че съм гладна, нима няма да огладнея? Ако мисля, че не ми е добре, нима няма да ми стане лошо?
Почти всички неща в ежедневието на човека се дължат на убеждението. Чрез него се изграждат много предразсъдъци, то е в началото на повечето от психозите и някои болести.
Нима хората не се доверяват сляпо на чуждото мнение, не се ли съгласяват без да си зададат въпроса какво те самите мислят? И именно по този начин се изграждат предразсъдъците.
Например в някои от Екваториалните страни най-големите деликатеси за местното население са различни видове буболечки, които само заможните хора похапват и предлагат на туристите, посещаващи тяхната страна, но заради своите предразсъдъци чужденците рядко се престрашават да ги опитат и така навярно се лишават от едно чудесно гастрономическо изживяване.На внушението се дължи и параноята. Тя започва съвсем невинно - с един поглед, с едно докосване, но постепенно прераства в панически страх от външната среда, от непознатото. По този начин хората вярват, че всеки човек иска да им навреди, че зад всеки ъгъл се крие огромна опасност и затова повечето изграждат защитни бариери около себе си и се отчуждават от своите приятели и близки.<>
Друг вид психоза - това са две от най-разпространените болести на столетието - анорексията и болимията. С помощта на убеждението хората започват да вярват в това, което им се насажда от медиите и попидолите като начин на живот - че не са с тела на древногръцки богове (макар и постигнати с множество пластични операции, но това, разбира се, винаги се премълчава) и с всеки изминал миг хората се чувстват все по - несъвършени и все по - несъвършени. Разболяват се от тези две болести, които са на психична основа и често водят до фатален край.
Но освен болести, психози и предразсъдъци с помощта на убеждението и вярата в собст вените си възможности един амбициозен и целеустремен човек може да постигне всичко, което си пожелае. На огромни транспаранти по време на спортни мероприятия неслучайно пише с големи, удебелени и подчертани букви нещо от рода на "Вярвай в себе си", от което лесно може да се заключи, че освен всичко останало вярата може да вдъхва кураж, воля за борба и победа. Вярата също така е и успех.<>
И така, ако мисля, че няма да успея, нима ще го сторя? Но ако вярвам в онова, което истински желая, дали ще успея? Изкачвайки се по стълбичката на каквато и да е йерархия, било тя морална, религиозна, служебна, материална или някаква друга, нима не срещаме повече трудности и пречки отколкото е имало на предишното стъпало. И простият извод от всичко това го е изтъкнал и Цезар "Хората охотно вярват в онова, което желаят."

Боб

Хората по принцип имат тридесет и два зъба, но какво се случва, когато тези зъби започнат да говорят по между си и да се състезават по караоке.
Това се случи един светъл следобед, когато облаците подминаваха слънцето с такава скорост, сякаш дявол бягаше от тамян. Перести, те се състезаваха кой пръв ще стигне до планините, а тези които губеха при самия финал, се намусваха, помръкваха и ядосани започваха да сипят дъжд. Дъждът падаше на огромни капки върху ламаринения покрив на една къща в полите на планинската верига. В таванското помещение на тази постройка беше приседнало на пода едно момиче. То се взираше в мътната вода, отмила преди миг мръсотията на прашния покрив. Наблюдавайки я, тя се унасяше в страната на сънищата, по една дълга и лъкатушеща пътека, която щеше да я отведе на странно място, пълно със… зъби. Тя вярваше и се чудеше защо е тръгнала точно по този път, но не можеше да си отговори.
И изведнъж пред нея изникнаха шестдесет и четири зъба. Защо точно шестдесет и четири? Момичето така и не разбра, но в края на краищата си помисли, че тези зъби може би празнуват нещо и са се събрали заедно. Те се поклащаха в такта на странна музика. Тя се загледа в тях и с изненада откри, че по тях има различни по големина пукнатини, открояващи тяхното лице, чертите им, а защо не и пол? Стана й интересно. Заслуша се и чу:
… - Кажи на Дон да ми подаде текила.
- Ама ти пи достатъчно, Боб. Мисля, че ти стига толкова за днес.
- Не ми стига… Искам още… Веднага! …
И в този момент Боб се разклати по-силно, залитна, чу се тъп звук и той падна. Останалите се събраха около него и го загледаха. Един се приближи, сякаш по – смел от останалите и го подритна. Падналият извика от болка и повече не издаде звук. Оставиха го да лежи така, никой не му хвърли бегъл поглед, никой вече не се интересуваше от него. Той беше изпята песен.
Момичето се шокира от отношението им към Боб, не можа да промълви и дума, само остана загледана. Беше се увлякла.
… - Хайде да попеем.
- Да пеем? Та ние не можем!
- Нищо, колкото по – фалшиво пеем, толкова по – забавно ще е…
И после тя не видя какво се случи, но чу зазвучалата изведнъж песен и после грачещите пиянски гласове на… на… тя беше забравила, че това не са хора, не, това не бяха човешки същества, дори не би трябвало да са одушевени предмети, не, това бяха зъби… Продължавайки да гледа този, който беше най – гръмогласен и изглежда беше най – пиян. Неговите пукнатини по пожълтелия емайл бяха по – широки и на места се виждаха малки черни дупчици – кариеси… Този зъб беше прогнил отвътре, начина му на “живот” го беше съсипал. За разлика от Боб, който беше красив (за един зъб) макар и малко омаян от текилата, която беше поел миг преди да припадне, тай изглеждаше различно, непривлекателно (за един зъб).
И така гледайки ги, момичето се размърда, образите избледняха, станаха неясни, Боб вече не лежеше на земята, останалите шестдесет и трима ги нямаше, имаше само един хладен и тъмен, влажен таван, от който прокапваха ситни дъждовни сълзи. Момичето отново се опита да се върне на това интересно място, откъдето си беше тръгнала преди малко. Опита се да си припомни Боб и единственото, което можа да се сети за него, беше, че той бе чудно красив… Тя не си спомни онази важна подробност – той беше зъб.
Тя бе влюбена… Влюбена в Боб.

Едно възмУтено... нещо

Днес се възмУтих, Огорчих и шашардисах... ^^
"КазАха" ни какво може да правим на Зеленото ^^ - абсолютно нищо...
Не може да вдигаме шум, да пречим на другите хора, да ходим по стаите на другите хора от класа, не може да излизаме сами... УжасТ
А самата програма или там каквото е горе - долу така:
~ Ставаме към осем * е тука се шокирах за пръв път *
~ Закусваме до девет
~ Учим до дванайсет
~ Обяда ни е от дванайсет до два
~ После един франчуля, дето ни е по технологии, ще ни дудне на френски и ще ни занимава с глупости, нам си колко часа * ето тук се шокирах за втори път *
~ Вечерията ще ни е към шест * тука за малко не паднах от стола - шокирах се за трети път *

И свободното време да си се тътърътка по склона, барем се удари в някое борче ^^ ...

После след даскало ходих на заболекар, където се възмУтих отново ^^
Отивам си аз към четири без десет... и чакам ... и чакам...
Влязоха трима човека преди мене, а бях дошли след мен...
* И те да се тътъръткат по баира *
И накрая след като чаках почеве от 45 минути, оная излезе каза ми дай да видя "да не те бавя много" и хай махай се...

ВъзмУтена съм...